Оставам си сурова.
Оставам си плът .
Оставам си кръв оставам си аз.
Аз не съм момиче
което животът да го е желал.
Аз съм онова нещо, което
сякаш родило се е между въздишките.
(Така им викали на чудесата -
Божията грешка)
Чудя се кое дошло е първо -
поезията или болката,
сътворението или твореца?
Дали и Бога ще ми каже 
защо не мога да живея.
Защо съм смърт,
призрак дух видение демон .
Сякаш съм чужда.
Сякаш ме няма.
Не мога да бъда нечия
защото не съм своя.
Този който ме обича ме взема
с бесилото на врата и отровата на езика.
Мъртва съм - днес и след година
няма ме.
Мястото ми е в облаците
светкавиците са ми дом.
Аз не съм човек.
Аз съм пулс аз съм обич аз съм вечност.
Хищник с дрехи на овца.
Ще се сбъдна.
Като желание отправено към звездите -
ще ме има
някога, но не сега.
Не мога да бъда смъртна,
защото в мен живее безкрай.
В мен се вливат океани и ме давят.
Жив удавник труп със пулс,
роза без бодли, хортензия сива,
слънчеви лъчи изгарящи фалша.
Оставам сурова.
Като праскова - мека.
Като пролетен лъх - лека.
Като залеза - вечна.
Мястото ми е сред бурените.
Търси ме там
където ме няма.